Posted by: Националенъ свѣтогледъ | януари 16, 2012

КУМИРЪТ НА НАЦИОНАЛИСТИЧНА БЪЛГАРИЯ

Толкова живот и сърдечност бликаше от него, че всички, които го обичаха дълбоко, още не могат да свикнат с мисълта за вечната раздяла. Все ти се струва, че ако отидеш у дома му, ще видиш в рамката на вратата неговата внушителна фигура, да те посрещне усмихнато сърдечно, зарадван, че си дошел, протегнал топла приятелска ръка. И разговорите, които никой друг не може да води, със същия широк обхват, проникновен анализ и необорима логика. И със същата искрена загриженост за съдбата на България. Много рядко в нашата история един толкова силен ум е бивал съчетан с толкова голямо сърце. Само нашето възраждане е създавало такива големи и ценностни личности. И неговата мъченическа смърт за свободата и величието на България постави образа му в трема на възрожденците. Не напразно той зовеше към ново възраждане застрашения от вътрешна опасност български народ. За това ново възраждане той работеше и искаше да води безкомпромисна борба. И на този именно фронт го прониза куршума на противобългарите.

Но те се излъгаха – куршумът превърна човека в кумир! И мъртвият генерал Луков стана, за враговете на националистична България, по-страшен, отколкото беше живият. Защото преживе той беше пред нас и ни водеше към борба, изложен на всички отровни стрели. Но сега той е в нас, в сърцето и душата ни, недосегаем за интриги и клевети, неотгоним с никакви средства. Всеки български националист чувства да гори в гърдите му една искрица от големия борчески пламък на генерала. И никога връзката между него и националистичка България не е била тъй тясна, тъй неразрушима и тъй многостранна. Водач е вече не човекът, а безсмъртният му дух.

Неговото дело за народа и държавата е огромно. От юношеската възраст до смъртта си, това беше – един живот за България. Повече от 30 години действителна служба. Неотклонно на фронта през трите войни. Възпитател и учител на офицери и войници. Реорганизатор на войската ни, след опасни политически смутове. И най-после, възкресението на българската военна мощ – превъоръжаването и бляскавите маневри край Шабанца.

Когато магесникът от Шабанца стана домоначалник, той продължи същата си служба – той започна да превъоръжава народния дух. В разгара на това велико дело, куршумът на тъмните противобългарски сили прониза сърцето на най-великия българин.

Изстрелът пробуди заспалите и стресна колебливите. Народът като един човек разбра какво е изгубил. Цяла България изтръпна. Дори най-близките сътрудници на генерала бяха изненадани от широтата и скриваната до сега сърдечност на народната обич. Само тъмните сили не бяха изненадани – те знаеха защо трябваше да му изпратят убийци. А на колебливите генерал Луков би казал през своята голгота:

– Намерихте ме, когато ме изгубихте!

в. „Зора“ 17 март 1943 г.

Така съм схванал аз трите стопански и социални системи: капитализма, комунизма и национал-социализма. Някой може да ме упрекне, че не съм обективен, за обективност не претендирам. Аз имам своите политически и идейни убеждения, за да не мога да бъде обективен, както това разбират ония, които искат да бъдат само безразлични зрители на съдбоносните световни събития.

Аз искам да бъда убедителен.

Тия три системи днес си оспорват правото на съществуване. В страшни кървави борби, в неописуеми мъки се ражда новият обществен ред, ражда се Нова Европа, новия свят, новия гражданин. Каквито и да са отношенията между тях – между трите системи – колкото и да са враждебни, те все пак неусетно си влияят и един вид се оплодяват. Така е винаги в живота.

Новият строй ще има тепърва да се усъвършенства, за да няма дело, сътворено от човек, което да не е съвършено. Във всеки случай новият строй ще бъде социалистически, в широкия смисъл на това понятие. В него всеки народ ще има своя дълг, ала в неговото изграждане ще участват новите, младите поколения, ония, които днес са по бойните фронтове, тия които растат и ония, които тепърва ще се родят.

проф. Александър Цанков

..изтеглете книгата в .pdf формат..


Posted by: Националенъ свѣтогледъ | май 7, 2010

Великобългарска младежь

Българският народ преживява върховни времена. Териториалните каузи на „мировия“ диктат от Ньой рухнаха. С дипломатическата помощ на възродените велики сили на Германия и Италия, творящи новата история, Златна Добруджа бе върната към Майката – Родина. През щастливата пролет, когато април разстла зелените си губери над родната земя победоностната армия на Великия Трети Райх разгроми Югославия и Гърция и отвори пътя за обединението на българските земи. Македония, Тракия, Западните покрайнини, Моравско и по-рано присъединената Златна Добруджа, вече дишат свободно в просторите на единната българска държава. Унизена и разкъсана до вчера, България вече се превръща на Велика България, очертана от кървавия меч на старославните ни царе и стихийните подвизи на нашата храбра армия в миналите войни.

Създава се Велика България! – заветният национален идеал на толкова наши поколения! Идеал, за чието осъществяване ние преминахме във вихрен набег през пламъци и кръв. Но нека вече дигнем гордо глава! Велика история ще създаваме не, българите, които сме гръбнака, сила и гений на Балкана. На работа! При вдъхновения строеж на величествения ни национален храм всички трябва да бъдем зидари! Задружни творци на новата и светла великобългарска бъднина!

Но нека се запомни и добре разбере едно – не синовете и дъщерите на вчерашната окаяна и потискана България ще могат успешно да градят Велика България. Тя ще се строи от гранитните мишци и челичен дух на обединената българска младеж, които съвремените и върховни събития вече кръстиха и възвисиха на великобългарска! Тази великобългарска младеж е златната ни надежда и упование за светлото бъдеще, което хвърля в радостна тръпка целия български народ – от Дунав до Егея и от Черноморието до Охрида син.

Тази книга си поставя скромната задача да помогне на младите поколения в тия съдбовни времена и да ги насочи към светлия друм на великобългарския възход. За тази цел първо се хвърля общ поглед върху проблема за младежта в различните времена. Очертава се после всеобщия стремеж на всички държави след първата световна война да изградят цялостното организиране на своите млади поколения , особено в Германия. Там под върховното водачество на Адолф Хитлер, биде създадена от младежта могъщатата революционна армия на Третия Райх, която срина потисническите „мирни договори“ и създаде нов ред в Европа. Накрая се проследва ролята на нашата младеж в миналото, обрисуват се всички младежки организации и се набелязват големите задачи, които предстоят на организираната вече, под покрова на държавата, българска младеж.

В тоя си вид, ние сме убедени, настоящата книга ще помогне на младите поколения в осъществяването на светлото им историческо призвание – строитба, всеотданна служба и жертвоготовна отбрана на Велика България.

Н. Памукчиев

д-р Найден Шейтанов

София, 24 май 1941 г.

..изтеглете книгата в .pdf формат..

ген. Кантарджиев със съпругата си Калинка и сина им Асен

Асен Кантарджиев е роден на 21.09.1898 г. в Самоков. Син е на бележития български генерал Тодор Кантарджиев, освободителят на Добруджа през Балканската война. На 16 години е доброволец в Македоно-Одринското опълчение. Завършва Школата за запасни офицери (ШЗО) и участва като доброволец във войните за национално обединение. Край р. Арда получава първи военни отличия и два пъти е произвеждан в чин за бойни умения. Кавалер е на 4 (четири) ордена „За храброст“. В края на войната е курсист в авиацията. Пише военни трудове , автор е на техническия правилник за нашата войска.

Кантарджиев е всестранно развита личност. Той следва право в Софийския университет и индустриална химия в Шарлотенбург, Германия. Завършва агрономство в Бон, Германия. След завръщането си в страната преподава в Агрономическия факултет на СУ. От 1926 до 1928г. е с Рокфелерова стипендия в САЩ, след това специализира в Кил, Германия, и в Либфелд-Берн, Швейцария. През 1928 става доцент в София, а през 1931 г. – професор, като едновременно е и декан на Агрономическия факултет (1932 – 1933). Способен и талантлив учен, известен с разработиките  и приносите си към проблемите на киселото мляко. Списъкът на отпечатаните му трудове е впечатляващ. Той е автор на 17 книги и повече от 30 научни публикации, последната известна е от 1954 г. в Канада. Някои от тях са преведени в Южна Америка след 1950 г.

Кантарджиев има трайни и задълбочени интереси в областта на историята, литературата, правото, военните науки и музиката. Именно като председател на реномирания хор „Гусла“ той се прочува с публичаната плесница, която удря на шпионина-пладненец Коста Тодоров на многолюдна вечеря при гостуването на „Гусла“ в Белград.

В пейзажа на софийското общество водачът на Р.Н.Б. се вписва по неповторим начин. Професор Асен Биолчев си спомня:

„Беше ми декан по онова време и аз се впечатлявах от светската му еманципация. Любител бе на широкополите шапки, безупречното облекло и ходеше с елегантен бастун.“

Прочети още…

Posted by: Националенъ свѣтогледъ | март 7, 2010

Национализъмъ, религия и църква

В наше време отношението не само към църквата, но и към религията се намира под знака на безразличието, ако не и на пълното отрицание. Самата съвременна държава е безразлична към църквата и религията: те са въпроси на съвестта на отделния индивид и не засягат държавата. Това безразличие често се свежда до прикрито отрицание. Добрите отношения между държава и църква, каквито и доколкото се срещат и днес, се дължат винаги на политически сметки, преходни по своето естество. Затова, в крайна сметка, отношението на държавата към църквата се определя от господрастващите в държавата идеологии. А господарстващите в сегашната ни държава ни либерално-демократични и марскистки идеологии имат напълно отрицателно отношение към църквата и религията. За тях религията е опиум на народа, който благодарение на нея се държи в невежество, далеч от науката и в подчинение на господарстващите класи. Църквата пък е, според тях, организация за подържане на това невежество и използването му. Към това отрицателно отношение по необходимост водят рационализмът и индивидуализмът, които са основите, както на либерално-демократическите и марксическите идеологии, така и на научния позитивизъм.

Рационализмът е, въпреки всичко, вяра: вярата, че човек е човек само по своя разум, а разумът е единственото средство за познание и единственият път към истината. Че само интелектът и разумът трябва да ръководят човека в отношенията му към света, че разумът единствено ражда прогрес. През призмата на рационализма цялостната действителност се превръща в атомистична механика, човекът се механизира и се превръващ в обществен атом в своите обществени и духовни прояви. Превръща се в индивид откъснат от семейното, обществено и национално единство.

Заради същността си, рационализмът не може да разбере, да признае и да се примири с религията. Той иска тя да отстъпи пред светлината на разума, да се превърне във философия, а най-добре и съвсем да изчезне, като остъпи мястото си на науката. Затова човекът на западната рационална култура може да запази религията си само с цената на раздвояването си, като познаващо и вярващо същество. Но така откупена религията нямаше вече почва в действителността, тя се гонеше от този свят, какъвто ни е даден или какъвто е сам за себе си, един напълно въображаем и вече друг свят.

Истинското си място в живота и съдбата на човека, религията може да получи само извън рационализма и индивидуализма, само при тяхното отричане.

Религиозността е дълбоко заложена в основите на човешкия дух. Вярата, упованието и саможертвата идват от едни и същи дълбочини. Вярата идва от божествената искра в човешкия дух, от съпричастието му в първопричината, в творческото начало, в Бога. Вярата насочена към света е творческото начало на човешкия дух. Всяко творчество е пробив в механиката и логиката. Да твориш, значи да вярваш. Вярата насочена към Бог е религия, израз на отношението на личността и нацията към Бога, на съпричастието в него и на зависимостта на личното и националното битие от него. За това религиозното чувство в основата си е от същия род, от който е и националното чувство. И в двата случая на лице е чувството за личното отношение към едно надлично битие, за съпричастието в него и за зависимостта от него. Религиознотно чувство е личностно отношение към абсолютоното битие и в този смисъл се явява предпоставка и основа на националното чувство.

Реалистичен, признаващ личността и надличните средства, национализмът не може да не схване религиозното отношение, като едно от основните отношения на нацията. Това не значи, че религията трябва да оформи новата култура и новата общественост; тя обаче, трябва да бъде климата за оформянето им. Тя трябва да прониква в личността, културата, обществеността, да ги преобразява, да ги прави по-радостни, по-слънчеви, по-чисти и по-близки до Бога.

Религиозното отношение на нацията трябва да изразява нейната същност, да съответства на основните и стремежи и да ги осмисля религиозно. Основният стремеж на българската нация към социална правда може да бъде религиозно осмислен само в християнството. Самото християнство е религиозно осмислен стремеж към социална правда. Между християнството и национализмът няма и не може да има противоречие. Откъсването от света за спасението на собствената душа не е християнско. Човечеството се спасява чрез жертвата на Христа. Човек се спасява чрез жертвата за другите. Личното усъвършенстване, което изисква християнството, е възможно само в служба на социалната правда и на нацията. Християнството не изисква отчуждение от света, а подчиняване на надличните единства, на надличното битие. Истинският живот не е в индивидуалния живот на личността, а в живота и в надличните средства, в надличното битие и в най-висока степен – в абсолютното битие. Християнството подчертава идеята за човека, без да отрича идеята за нацията. То признава държавата и иска да и се отдава нейното. Идеята за интернационаната общност е чужда за християнството. То иска да бъде проповядвано не на човеци, а на народи и езици. То зачита народите и езиците и ги обединява не в човечеството, а в Бога.
Християнството има история и остава исторически обусловено в нея. За това, отначало проповядвано само на евреите, то можеше да каже, че не е добре кучетата да ядат хляба на децата. Чужо на еврейския дух и невъзприето от него, то намери почва сред другите народи на Римската империя. Възникнало и израстнало в границите на Римската империя в епохата, когато се създаваше имперското и национално единство, християнството по необходимост разви имперска насока, портив „локалния патриотизъм”. Тази негова имперска и национална насока го наложи по време на възникването им чрез обединяване на племената на новите нации, образувани на мястото на римската империя и по нейните граници. Религиозното отношение на затвърдените нации намери организан израз в националните църкви. Националната църква не противоречи на вселенския принцип на християнството. Вселенската църква не е организация, а идея. Само римо-католичеството схващ вселенския принцип, като организационен принцип на едно реално единство. Но националните църкви се образуваха все пак и в римо-католическия свят, било то вътре в него, като галиканската църква, било отделяйки се от него, като англиканската църква.

Националната църква е условие за национална солидарност. Идеята за необходимостта от национална църква, като елемент на национална организация и условие на национална солидарност, без която нацията и държавата не могат да пребъдат, е съществувала винаги в християнския Изток. Нашата история дава, ако не първия, във всеки случай най-яркия пример. Известна е борбата за национална църква на кхан Борси, воден от мисълта, че без национална църква, националната солидарност и държавата не могат да се считат за затвърдени. Историята оправда това. В българската църква нацията ни се осъзна. През византийско и турско робство църквата ни остана единствената организация на националното обединение. От манастирската килия на един монах събрал в себе си духа на българската църква, излезе искрата на националното ни възраждане. Пак в борбите за българска църква, българската нация се осъзна и се подготви за политическото си освобождение. Българската църква бе стража на общобългарския идеал след Берлинския договор. И днес единствената организационна връзка между отечеството ни и българите в Америка остава българската църква.

Църквата е национална уредба, национална организация. Израз на религиозното и политическото отношение на нацията, съответно, църква и държавата имат обща основа и не могат да бъдат в противоречие, щом бъдат правилно разграничени. Църква и държава трябва да зачитат сферите на дейността си. Те трябва да съгласуват дейността си, с оглед на едно по-пълно осъществяване на основните стремежи на нацията за социална правда и национална мощ. Църквата, като организация и общественост трябва да се подчинява на държавата, която е отговорнаа организация за осъществяване на основните стремежи на нацията. Държавата, от своя страна, трябва да се подчинява на църквата по отношение на религиозните и догматически въпроси. Това е отношението между църква и държава, което винаги е съществувало в християнския Изток. Опитите в ново време православната църква да се политизира, да обоснове своята независимост и надмощие по отношение на държавата, са западно влияние, римо-католически уклон от традициите на източната църква.

Защитата на църквата срещу враговете и трябва да се води и с политическите средства на държавата. За настъплението си, обаче, църквата трябва да разчита само на себе си и на своята пропаганда. Съществуването на национална църква определя положението на другите вероизповедания, които не могат да бъдат национална уредба. Това в никакъв случай не означава и не трябва да води до преследването им със средствата на държавата.

Националният характер на българската църква изисква да не се създават непреодолими прегради между българи. Недопустимо е, православният грък, руснак, румънец и рп., да ни бъде по-близък от православния или иноверния българин. В името на религиозното единство не бив а да се руши националното единство. Пълното обхващане на българската нация в българската държава трябва да бъде наш идеал.

Ал. Белев

Posted by: Националенъ свѣтогледъ | март 3, 2010

Честитъ трети мартъ!

излъчена по радио ДОНАУ: отъ 21.00 ч. до 21.30 ч. на 27.09.1944 г.

Българи!

Днешниятъ день е единъ отъ праздницитѣ въ най-новата история на Европа. На днешния день преди 4 години бѣ подписанъ Тристранниятъ пактъ съ великия германски Райхъ, фашистска Италия и Япония. Тия три велики сили, които, съюзени образуватъ една непобедима общность, рѫководени отъ смѣли и далновидни държавни мѫже, чиито имена съ право ще се наредятъ между имената на най-великите мѫжѣ въ историята, обявиха въ този день походъ противъ едно зло, противъ най-голѣмото зло за днешна Европа, противъ болшевизма, противъ онази сурова рушителна сила, надигаща се изъ степитѣ на Изтока, която заплашваше да разбие и унищожи европейската цивилизация, изградена презъ много вѣкове чрезъ труда, борбитѣ и жертвитѣ на много поколения.

Тази епична борба продължава.

Отъ изхода на тази борба зависи свободата ка Европа, въ частность сѫдбата на нашата скѫпа родина. България се бѣ присъединила къмъ тази коалициа на Тристранния пактъ.

Едно подло правителство, което на драго сърдце бѣ готово да извлѣче предимствата отъ този пактъ, което, обаче, бѣ по-малко готово да поеме борбата, която бѣше станала необходима; избѣгна чрезъ предателство задълженията, които бѣше поело спрямо силитѣ отъ Тристранния пактъ.

Националното българско правителство отрича това предателство и обявява отново принадлежностьта на България къмъ Тристранния пактъ, както и непоколебимата си решителность да продължи борбата въ духа и опредѣленията на Тристранния пактъ до крайна победа на страната на Германия.

Вземайки това решение, националното българско правителство знае, че като единственъ и действителенъ застѫпникъ на интересите на българския народъ, то действува споредъ наговитѣ чувства и политическата му воля.

Борбата е трудна, тя иска жертви, но въ нея всѣки народъ, който иска да заслужи свободата си, е дълженъ да вложи всичкитѣ си сили. Тая борба съ разни перипетии може би ще продължи още дълго време. Но едно нѣщо може да се предвиди: каквито и да сѫ трудноститѣ, каквито и да сѫ перипетиитѣ на борбата, колкото и време тя да продължи, тя единъ день ще завърши съ разгромяването на болшевизма, защото Европа съ нейната висока култура не бива да се остави да бѫде смазана отъ силитѣ на рушението. Този успѣхъ Европа ще дължи на Тристранния пактъ, въ основата на който е вложена една голѣма държавническа международна програма.

Българи!

Къмъ васъ, мои съотечественици, по микрофона се обаждамъ за трети пѫть, сега като шефъ на националното правителство. Вземамъ думата, за да изразя моя и на правителството и на цѣлата национално-мисляща България протесть срещу рускитѣ болшевишки изстѫпления въ предѣлитѣ на нашето отечество.

Отъ седмици рускитѣ войски безпрепятствено маршируватъ презъ роднитѣ поля.

Тѣ сѫ вече въ София.

Граждани и гражданки!

Чудовищно е вероломството и лицемѣрието на хората отъ Московския Кремълъ.

Съ какво предизвикахме ние руситѣ?

Защо ни обявиха тѣ война?

Отъ петь години рускитѣ агенти у насъ рушатъ единството на България, на което сме свидетели днесъ.

Русия ни обяви война не за това, че ние я предизвикахме. Не, тя ни обяви война въ изпълнение на своитѣ политически задачи, въ достигане на нейнитѣ политически цели. Тя иска да се настани въ България, за да се укрепи и отъ тамъ презъ Тракия да стане господарь и на Срѣдиземно море. Болшевишка Русия е най-голѣмата и най-опасна империалистическа държава.

Прочети още…

Posted by: Националенъ свѣтогледъ | февруари 14, 2010

Непримиримиятъ Илия Миневъ


..за да изтеглите .pdf файла, щракнете върху обложката на книгата..

Posted by: Националенъ свѣтогледъ | февруари 12, 2010

„Къмъ българския народъ“ (частъ втора)

Нашето съзнание, нашата борба, дела и жертви, идеи и мечти са национални. Когато се разбере, че и куршумът не може да надвие духа ни, отправят срещу нас пораженски заплахи, че ще бъдем изпратени в Сърбия, за да се борим с шумадийските банди, да се убедим, че страшната материална мизерия властва над погромена Сърбия, за да отвикнем да говорим за социална справедливост в Родината си.

Заявяваме: ГОТОВИ СМЕ ДА ТРЪГНЕМ НА ПОХОД В ШУМАДИЯ, НА ИЗТОК И ЗАПАД, НА ЮГ И В АФРИКА, ЗАЩОТО ТАМ СЕ КОВЕ И НАШАТА НАЦИОНАЛНА СЪДБА. ВИЕ, УПРАВНИЦИ, НЕ НИ ПУСКАТЕ, ЗАЩОТО ЛОНДОН НЕ ВИ РАЗРЕШАВА.

В Шумадия ще намерите и сега десетки легионерски гробове на достойни български войни. В борба срещу шумадийското посегателство дойде от Пловдив водачът генерал Христо Луков, за да спасява България и трона. Масоните го убиха, а вие, които заплашвате легионерите, му поставяте тежка плоча на забвение над гроба му, за да не стане и поведе народа срещу насилствената отпадналост, социалните неправди и пораженството на Родината ни.

Вие забравяте, че той не е плът, а дух, който не гасне, а разгаря огньовете на Велика България!

Прочети още…

Posted by: Националенъ свѣтогледъ | февруари 11, 2010

„Къмъ българския народъ“ (частъ първа)

изложение на СБНЛ във връзка с убийството на ген. Луков по основни проблеми на развитието на страната и за легионерските становища по тях.

След 13.02.1943 г.

Историята на българската нация е покрила миналото ни със златния прах на славата и величието.

Днес сме слисани и тръпнем пред безразличието, духовната нищета, разединението, нравствената отпадналост, социалната немощ, политическата и държавна незрялост, националната покруса и липсата на гражданско достойнство и дисциплина.

Нерадостната действителност на настоящето може да хвърли в отчаяние и безразличие само онези, които са забравили за обществения си дълг, които нямат национална чест.

Българските национални легиони гледат смело в бъдещето, защото държави и царства могат да паднат в разсипни, но пепелища и вериги не са властни да оковат българския дух, предопределен да твори нови светове. Този дух, който тласка българската ни кръв, укрепява съзнанието ни за необходимостта от желязна държавна организация, държи будна социалната ни съвест, националната ни гордост и войнишка чест, повелява днес да бдим върху съдбините на нацията и държавата.

Политическата картина, която висне като меч върху главите на призваните общественици, не позволява на Българските национални легиони да прокламират на всеослушание едничкия спасителен път за народа и държавата ни: пътя на борба под знамето на ТВОРЧЕСКИЯ НАЦИОНАЛИЗЪМ.

Прочети още…

Older Posts »

Категории