Толкова живот и сърдечност бликаше от него, че всички, които го обичаха дълбоко, още не могат да свикнат с мисълта за вечната раздяла. Все ти се струва, че ако отидеш у дома му, ще видиш в рамката на вратата неговата внушителна фигура, да те посрещне усмихнато сърдечно, зарадван, че си дошел, протегнал топла приятелска ръка. И разговорите, които никой друг не може да води, със същия широк обхват, проникновен анализ и необорима логика. И със същата искрена загриженост за съдбата на България. Много рядко в нашата история един толкова силен ум е бивал съчетан с толкова голямо сърце. Само нашето възраждане е създавало такива големи и ценностни личности. И неговата мъченическа смърт за свободата и величието на България постави образа му в трема на възрожденците. Не напразно той зовеше към ново възраждане застрашения от вътрешна опасност български народ. За това ново възраждане той работеше и искаше да води безкомпромисна борба. И на този именно фронт го прониза куршума на противобългарите.

Но те се излъгаха – куршумът превърна човека в кумир! И мъртвият генерал Луков стана, за враговете на националистична България, по-страшен, отколкото беше живият. Защото преживе той беше пред нас и ни водеше към борба, изложен на всички отровни стрели. Но сега той е в нас, в сърцето и душата ни, недосегаем за интриги и клевети, неотгоним с никакви средства. Всеки български националист чувства да гори в гърдите му една искрица от големия борчески пламък на генерала. И никога връзката между него и националистичка България не е била тъй тясна, тъй неразрушима и тъй многостранна. Водач е вече не човекът, а безсмъртният му дух.

Неговото дело за народа и държавата е огромно. От юношеската възраст до смъртта си, това беше – един живот за България. Повече от 30 години действителна служба. Неотклонно на фронта през трите войни. Възпитател и учител на офицери и войници. Реорганизатор на войската ни, след опасни политически смутове. И най-после, възкресението на българската военна мощ – превъоръжаването и бляскавите маневри край Шабанца.

Когато магесникът от Шабанца стана домоначалник, той продължи същата си служба – той започна да превъоръжава народния дух. В разгара на това велико дело, куршумът на тъмните противобългарски сили прониза сърцето на най-великия българин.

Изстрелът пробуди заспалите и стресна колебливите. Народът като един човек разбра какво е изгубил. Цяла България изтръпна. Дори най-близките сътрудници на генерала бяха изненадани от широтата и скриваната до сега сърдечност на народната обич. Само тъмните сили не бяха изненадани – те знаеха защо трябваше да му изпратят убийци. А на колебливите генерал Луков би казал през своята голгота:

- Намерихте ме, когато ме изгубихте!

в. „Зора“ 17 март 1943 г.

Аз искам да бъда убедителен.

Тия три системи днес си оспорват правото на съществуване. В страшни кървави борби, в неописуеми мъки се ражда новият обществен ред, ражда се Нова Европа, новия свят, новия гражданин. Каквито и да са отношенията между тях – между трите системи – колкото и да са враждебни, те все пак неусетно си влияят и един вид се оплодяват. Така е винаги в живота.

Новият строй ще има тепърва да се усъвършенства, за да няма дело, сътворено от човек, което да не е съвършено. Във всеки случай новият строй ще бъде социалистически, в широкия смисъл на това понятие. В него всеки народ ще има своя дълг, ала в неговото изграждане ще участват новите, младите поколения, ония, които днес са по бойните фронтове, тия които растат и ония, които тепърва ще се родят.

проф. Александър Цанков

..изтеглете книгата в .pdf формат..

Създава се Велика България! – заветният национален идеал на толкова наши поколения! Идеал, за чието осъществяване ние преминахме във вихрен набег през пламъци и кръв. Но нека вече дигнем гордо глава! Велика история ще създаваме не, българите, които сме гръбнака, сила и гений на Балкана. На работа! При вдъхновения строеж на величествения ни национален храм всички трябва да бъдем зидари! Задружни творци на новата и светла великобългарска бъднина!

Но нека се запомни и добре разбере едно – не синовете и дъщерите на вчерашната окаяна и потискана България ще могат успешно да градят Велика България. Тя ще се строи от гранитните мишци и челичен дух на обединената българска младеж, които съвремените и върховни събития вече кръстиха и възвисиха на великобългарска! Тази великобългарска младеж е златната ни надежда и упование за светлото бъдеще, което хвърля в радостна тръпка целия български народ – от Дунав до Егея и от Черноморието до Охрида син.

Тази книга си поставя скромната задача да помогне на младите поколения в тия съдбовни времена и да ги насочи към светлия друм на великобългарския възход. За тази цел първо се хвърля общ поглед върху проблема за младежта в различните времена. Очертава се после всеобщия стремеж на всички държави след първата световна война да изградят цялостното организиране на своите млади поколения , особено в Германия. Там под върховното водачество на Адолф Хитлер, биде създадена от младежта могъщатата революционна армия на Третия Райх, която срина потисническите „мирни договори“ и създаде нов ред в Европа. Накрая се проследва ролята на нашата младеж в миналото, обрисуват се всички младежки организации и се набелязват големите задачи, които предстоят на организираната вече, под покрова на държавата, българска младеж.

В тоя си вид, ние сме убедени, настоящата книга ще помогне на младите поколения в осъществяването на светлото им историческо призвание – строитба, всеотданна служба и жертвоготовна отбрана на Велика България.

Н. Памукчиев

д-р Найден Шейтанов

София, 24 май 1941 г.

..изтеглете книгата в .pdf формат..

Асен Кантарджиев е роден на 21.09.1898 г. в Самоков. Син е на бележития български генерал Тодор Кантарджиев, освободителят на Добруджа през Балканската война. На 16 години е доброволец в Македоно-Одринското опълчение. Завършва Школата за запасни офицери (ШЗО) и участва като доброволец във войните за национално обединение. Край р. Арда получава първи военни отличия и два пъти е произвеждан в чин за бойни умения. Кавалер е на 4 (четири) ордена „За храброст“. В края на войната е курсист в авиацията. Пише военни трудове , автор е на техническия правилник за нашата войска.

Кантарджиев е всестранно развита личност. Той следва право в Софийския университет и индустриална химия в Шарлотенбург, Германия. Завършва агрономство в Бон, Германия. След завръщането си в страната преподава в Агрономическия факултет на СУ. От 1926 до 1928г. е с Рокфелерова стипендия в САЩ, след това специализира в Кил, Германия, и в Либфелд-Берн, Швейцария. През 1928 става доцент в София, а през 1931 г. – професор, като едновременно е и декан на Агрономическия факултет (1932 – 1933). Способен и талантлив учен, известен с разработиките  и приносите си към проблемите на киселото мляко. Списъкът на отпечатаните му трудове е впечатляващ. Той е автор на 17 книги и повече от 30 научни публикации, последната известна е от 1954 г. в Канада. Някои от тях са преведени в Южна Америка след 1950 г.

Кантарджиев има трайни и задълбочени интереси в областта на историята, литературата, правото, военните науки и музиката. Именно като председател на реномирания хор „Гусла“ той се прочува с публичаната плесница, която удря на шпионина-пладненец Коста Тодоров на многолюдна вечеря при гостуването на „Гусла“ в Белград.

В пейзажа на софийското общество водачът на Р.Н.Б. се вписва по неповторим начин. Професор Асен Биолчев си спомня:

„Беше ми декан по онова време и аз се впечатлявах от светската му еманципация. Любител бе на широкополите шапки, безупречното облекло и ходеше с елегантен бастун.“

Асен Кантарджиев остава в паметта на съвременниците си, като човек с подкупващо обаяние и рядко срещана интелектуална работоспособност. Други напомнят неговата отзивчивост и чувство за хумор. Легенди се носят за нощния му живот, но всъщност тогава за пръв път в софийските вариетета се повявяват артистични групи от типа на парижките в „Мулен Руж“ и „Фоли Бержер“. Без  да са така помпозни, те се посещават и гледат с наслада от столичния елит.

Със сигурност се знае, че проф. Кантарджиев и още един от “Голямата петорка” на ратниците – Петър Габровски, са били привлечени от масоните (ложа „Зора“). Като се има предвид начинът на набиране на членове от тяхна страна, никак не е чудно, че двамата бъдещи ратнически водачи са станали обект на внимание. Някъде в началото на 30-те години те напускат ложата. Навярно по това време окончателно се оформят и идейно-политическите схващания на професора. От масонското му поданство остават и някои методи, които той ще прилага в по-нататъшната си работа, а именно полуконспиративния характер на организацията, както и начинът за набиране на членове. С напускането на ложата Асен Кантарджиев и Петър Габровски предизвикват сътресене в живота на българското масонство. Те изнасят вътрешна информация от ложата, като под тяхно влияние се публикува брошурата на Румен Янков “Списък на масоните в България” и други заглавия. Като се има предвид, че авторът (Янков) е изявен журналист и международен кореспондент на в-к “Утро”, можем да си представим отзвука, който получават неговите публикации.

Проф. Кантарджиев е главен идеолог на Р.Н.Б. (за повече информация относно същността на  ратничеството прочетете статията „Ратниците – национализмът в сянката на фашизма“ от проф. Никола Алтънков). За ратническата си дейност той е задържан над 200 пъти, няколко пъти обискиран и 4 пъти съден. През 1938 г. Р.Н.Б. е разтурен, а професора е интерниран в Котел. Отново е интерниран през 1943 до пролетта на 1944.

Премеждия и живот в емиграция

Асен Кантарджиев напуска България в навечерието на кървавия преврат от 9 септември 1944  г. с неколцина свои последователи. Установява се временно във Виена и става министър на вътрешните работи в Националното правителство, водено от проф. Александър Цанков. Според някои сведения проф. Кантарджиев има присъди от „Народния съд“ във Варна, Бургас и София.

Националното правителство престава да функционира през март 1945 г. При престоя си в Бад Гастайн (град в Австрия), където през юни са се намирали повечето членове на Националното правителство, професорът се разболява сериозно и се налага да му се извърши операция по спешност. Диагнозата е перфориран апендицит с инфекция (перитонит). Тя е сполучлива, но възстановяването на болния е трудно.

Група ратници, приятели и познати на Кантарджиев, които са се намирали по това време във Фрайзинг, Германия, на около 40 км. от Мюнхен, са научили за страданията на техния лидер и са установили връзка с него около края на юни. Наложило се е да се премине нелегално от Австрия в Германия. Двама ратници – Антон Чипев и Аспарух Николов – са се опитали да помогнат на лидера си с храна и други припаси, и най-важното, координарали са действията си с него в случай на нужда от помощ. Контактите са продължили през цялата 1945 г.

През февруари 1946 г. професор Кантарджиев е съобщил по телефона на Антон Чипев в Залцбург, че имало указания румънците в Австрия да бъдат аресутвани и той се опасявал, че същото ще се случи с българите. Действително проф. Александър Цанков е бил арестуван през април 1946 г.

Помощта на ратниците не закъснява. Аспарух Николов от Фрайзинг пристига в Залцбург и двамата с Чипев заминават за Бад Гастайн, за да уговорят с Кантарджиев плана за излизане от ситуацията. Решава се лидерът да се прехвърли нелегално в Германия с фашиви документи. Васил Сербезов, друг ратник, живеещ във Фрайзинг, приготвя необходимите документи. Той има на разположение бланки от Виена (той също е работел в Министерството на вътрешните работи на Задграничното правителство), печати за заверка и паспортни снимки на Кантарджиев и Чипев.

Приготвените документи са на името на д-р Асен Тодоров (бащиното име на Кантарджиев е Тодоров) и неговият син (Антон Чипев), регистрирани като времено живеещи в Германия. Николов донася документите и на 16 февруари проф. Кантарджиев пристига в Залцбург от Бад Гастайн. Същата нощ тримата преминават немско-австрийската граница, унищожават старите „австрийски“ документи и с новите „германски“ документи с различни влакове се добират до Фрайзинг. Там по това време е работел д-р Тодор Казанджиев, изпратен на специализация от България преди преврата от 9-ти септември и работещ в Института за млечана и пивоварна бактериология Weihenstephan в Мюнхенския унивеситет. Той също е асистент на професора от Софийския агрономически факултет. Д-р Казанджиев е организирал и помогнал за установяването на групата ратници в градчето.

С тяхна помощ и главно пак с усилията на Аспарух Николов, професор Кантарджиев и Антон Чипев („Тодоров и син“) успяват да се установят във Фюрт, предградие на Нюрнберг, където се намира един от най-големите заводи за млечни произведения в Германия. С помощта на висш полицай, бивш немски офицер, те възрвъщат истинските си имена и легализират престоя си в Германия.

Там проф. Кантарджиев постепенно си създава професионална база в лабораториите на B.M.V. (Bayerische Milch Versorgung) и намира постоянна и подходяща работа. Това му позволява като висококвалифициран учен и специалист в професията си да бъде одобрен за емигриране в САЩ, където заминава в края на 1949 г. заедно с още малолетния си син Стефан. В САЩ е от 1949 г. до 1950 г. След това живее в Канада до 1953 г. и отново се завръща в САЩ.

Няма сведения за негово активно участие в дейността на антикомунистическата емиграция.

Проф. Кантарджиев е женен за Кети Кирякова и имат син Стефан и 2 дъщери : Калинка и Тити, омъжена за кап. Николай Пиронков, кавалерист, родом от Враца.

Останалата в София Тита Пиронкова, дъщеря на проф. Кантарджиев, свидетелства:

„Още в първите си писма баща ми писа, че ще прекрати заниманията си с политическа дейност, за да не навреди на нас, неговите деца и сродници. Вероятно е бил под нечие наблюдение…“

Мнението на Владимир Свинтила е, че успоредно с научната си работа Асен Кантарджиев е бил директор на млекопреработвателна фирма. Отказът му от политическа дейност се дължало на две основни причини. Първо, възможните последици за роднините му, заедно с безсмислената активизация на привържениците му в България. И второ, че под натиск на ционистки среди американското Федерално бюро за разузнаване (ФБР), вътрешното разузнаване на САЩ, е отправило към него категорично предупреждение и го е държало под наблюдение.

Пак според Свинтила, в САЩ професор Кантарджиев намира време да напише капитален труд под наслов „История на революцията„. Ръкописът след смъртта му остава в ръцете на неговия син Стефан, живущ понастоящем в Лос Анджелес, като пенсиониран банков директор. Издатели са проявили интерес към книгата, но отговорът на сина е бил отказ,  с мотировката, че идеите на баща му трябва да бъдат покрити с пепел. Проф. Никола Алтънков също е направил опит да се сдобие с ръкописа и личния архив на Кантарджиев при няколкото срещи със сина на професора през 1981  и 1983 г., но му е било категорично отказано, с мотива че това са семейни дела, които не го засягат.

Мотивът за написването на тази статия е, че личността, живота и делото на проф. Кантарджиев не трябва да тънат в забрава. Той без съмнение е доказал себе си, като много интересен и всестранно развит човек, несъмнен български патриот и националист. Водач  и главен идеолог на ратническото движение.

Поклон пред паметта му!

Използвани източници:

1. Алтънков, Никола проф.,“Нарекоха ги фашисти“. София, 2004 г.
2. Алтънков, Никола проф.,“Кой победи?“. София, 2009 г.
3. Отвес – българска масонска страница
4. блог за историята на рода Станимирови – Станимер 1437

В наше време отношението не само към църквата, но и към религията се намира под знака на безразличието, ако не и на пълното отрицание. Самата съвременна държава е безразлична към църквата и религията: те са въпроси на съвестта на отделния индивид и не засягат държавата. Това безразличие често се свежда до прикрито отрицание. Добрите отношения между държава и църква, каквито и доколкото се срещат и днес, се дължат винаги на политически сметки, преходни по своето естество. Затова, в крайна сметка, отношението на държавата към църквата се определя от господрастващите в държавата идеологии. А господарстващите в сегашната ни държава ни либерално-демократични и марскистки идеологии имат напълно отрицателно отношение към църквата и религията. За тях религията е опиум на народа, който благодарение на нея се държи в невежество, далеч от науката и в подчинение на господарстващите класи. Църквата пък е, според тях, организация за подържане на това невежество и използването му. Към това отрицателно отношение по необходимост водят рационализмът и индивидуализмът, които са основите, както на либерално-демократическите и марксическите идеологии, така и на научния позитивизъм.

Рационализмът е, въпреки всичко, вяра: вярата, че човек е човек само по своя разум, а разумът е единственото средство за познание и единственият път към истината. Че само интелектът и разумът трябва да ръководят човека в отношенията му към света, че разумът единствено ражда прогрес. През призмата на рационализма цялостната действителност се превръща в атомистична механика, човекът се механизира и се превръващ в обществен атом в своите обществени и духовни прояви. Превръща се в индивид откъснат от семейното, обществено и национално единство.

Заради същността си, рационализмът не може да разбере, да признае и да се примири с религията. Той иска тя да отстъпи пред светлината на разума, да се превърне във философия, а най-добре и съвсем да изчезне, като остъпи мястото си на науката. Затова човекът на западната рационална култура може да запази религията си само с цената на раздвояването си, като познаващо и вярващо същество. Но така откупена религията нямаше вече почва в действителността, тя се гонеше от този свят, какъвто ни е даден или какъвто е сам за себе си, един напълно въображаем и вече друг свят.

Истинското си място в живота и съдбата на човека, религията може да получи само извън рационализма и индивидуализма, само при тяхното отричане.

Религиозността е дълбоко заложена в основите на човешкия дух. Вярата, упованието и саможертвата идват от едни и същи дълбочини. Вярата идва от божествената искра в човешкия дух, от съпричастието му в първопричината, в творческото начало, в Бога. Вярата насочена към света е творческото начало на човешкия дух. Всяко творчество е пробив в механиката и логиката. Да твориш, значи да вярваш. Вярата насочена към Бог е религия, израз на отношението на личността и нацията към Бога, на съпричастието в него и на зависимостта на личното и националното битие от него. За това религиозното чувство в основата си е от същия род, от който е и националното чувство. И в двата случая на лице е чувството за личното отношение към едно надлично битие, за съпричастието в него и за зависимостта от него. Религиознотно чувство е личностно отношение към абсолютоното битие и в този смисъл се явява предпоставка и основа на националното чувство.

Реалистичен, признаващ личността и надличните средства, национализмът не може да не схване религиозното отношение, като едно от основните отношения на нацията. Това не значи, че религията трябва да оформи новата култура и новата общественост; тя обаче, трябва да бъде климата за оформянето им. Тя трябва да прониква в личността, културата, обществеността, да ги преобразява, да ги прави по-радостни, по-слънчеви, по-чисти и по-близки до Бога.

Религиозното отношение на нацията трябва да изразява нейната същност, да съответства на основните и стремежи и да ги осмисля религиозно. Основният стремеж на българската нация към социална правда може да бъде религиозно осмислен само в християнството. Самото християнство е религиозно осмислен стремеж към социална правда. Между християнството и национализмът няма и не може да има противоречие. Откъсването от света за спасението на собствената душа не е християнско. Човечеството се спасява чрез жертвата на Христа. Човек се спасява чрез жертвата за другите. Личното усъвършенстване, което изисква християнството, е възможно само в служба на социалната правда и на нацията. Християнството не изисква отчуждение от света, а подчиняване на надличните единства, на надличното битие. Истинският живот не е в индивидуалния живот на личността, а в живота и в надличните средства, в надличното битие и в най-висока степен – в абсолютното битие. Християнството подчертава идеята за човека, без да отрича идеята за нацията. То признава държавата и иска да и се отдава нейното. Идеята за интернационаната общност е чужда за християнството. То иска да бъде проповядвано не на човеци, а на народи и езици. То зачита народите и езиците и ги обединява не в човечеството, а в Бога.
Християнството има история и остава исторически обусловено в нея. За това, отначало проповядвано само на евреите, то можеше да каже, че не е добре кучетата да ядат хляба на децата. Чужо на еврейския дух и невъзприето от него, то намери почва сред другите народи на Римската империя. Възникнало и израстнало в границите на Римската империя в епохата, когато се създаваше имперското и национално единство, християнството по необходимост разви имперска насока, портив „локалния патриотизъм”. Тази негова имперска и национална насока го наложи по време на възникването им чрез обединяване на племената на новите нации, образувани на мястото на римската империя и по нейните граници. Религиозното отношение на затвърдените нации намери организан израз в националните църкви. Националната църква не противоречи на вселенския принцип на християнството. Вселенската църква не е организация, а идея. Само римо-католичеството схващ вселенския принцип, като организационен принцип на едно реално единство. Но националните църкви се образуваха все пак и в римо-католическия свят, било то вътре в него, като галиканската църква, било отделяйки се от него, като англиканската църква.

Националната църква е условие за национална солидарност. Идеята за необходимостта от национална църква, като елемент на национална организация и условие на национална солидарност, без която нацията и държавата не могат да пребъдат, е съществувала винаги в християнския Изток. Нашата история дава, ако не първия, във всеки случай най-яркия пример. Известна е борбата за национална църква на кхан Борси, воден от мисълта, че без национална църква, националната солидарност и държавата не могат да се считат за затвърдени. Историята оправда това. В българската църква нацията ни се осъзна. През византийско и турско робство църквата ни остана единствената организация на националното обединение. От манастирската килия на един монах събрал в себе си духа на българската църква, излезе искрата на националното ни възраждане. Пак в борбите за българска църква, българската нация се осъзна и се подготви за политическото си освобождение. Българската църква бе стража на общобългарския идеал след Берлинския договор. И днес единствената организационна връзка между отечеството ни и българите в Америка остава българската църква.

Църквата е национална уредба, национална организация. Израз на религиозното и политическото отношение на нацията, съответно, църква и държавата имат обща основа и не могат да бъдат в противоречие, щом бъдат правилно разграничени. Църква и държава трябва да зачитат сферите на дейността си. Те трябва да съгласуват дейността си, с оглед на едно по-пълно осъществяване на основните стремежи на нацията за социална правда и национална мощ. Църквата, като организация и общественост трябва да се подчинява на държавата, която е отговорнаа организация за осъществяване на основните стремежи на нацията. Държавата, от своя страна, трябва да се подчинява на църквата по отношение на религиозните и догматически въпроси. Това е отношението между църква и държава, което винаги е съществувало в християнския Изток. Опитите в ново време православната църква да се политизира, да обоснове своята независимост и надмощие по отношение на държавата, са западно влияние, римо-католически уклон от традициите на източната църква.

Защитата на църквата срещу враговете и трябва да се води и с политическите средства на държавата. За настъплението си, обаче, църквата трябва да разчита само на себе си и на своята пропаганда. Съществуването на национална църква определя положението на другите вероизповедания, които не могат да бъдат национална уредба. Това в никакъв случай не означава и не трябва да води до преследването им със средствата на държавата.

Националният характер на българската църква изисква да не се създават непреодолими прегради между българи. Недопустимо е, православният грък, руснак, румънец и рп., да ни бъде по-близък от православния или иноверния българин. В името на религиозното единство не бив а да се руши националното единство. Пълното обхващане на българската нация в българската държава трябва да бъде наш идеал.

Ал. Белев

Българи!

Днешниятъ день е единъ отъ праздницитѣ въ най-новата история на Европа. На днешния день преди 4 години бѣ подписанъ Тристранниятъ пактъ съ великия германски Райхъ, фашистска Италия и Япония. Тия три велики сили, които, съюзени образуватъ една непобедима общность, рѫководени отъ смѣли и далновидни държавни мѫже, чиито имена съ право ще се наредятъ между имената на най-великите мѫжѣ въ историята, обявиха въ този день походъ противъ едно зло, противъ най-голѣмото зло за днешна Европа, противъ болшевизма, противъ онази сурова рушителна сила, надигаща се изъ степитѣ на Изтока, която заплашваше да разбие и унищожи европейската цивилизация, изградена презъ много вѣкове чрезъ труда, борбитѣ и жертвитѣ на много поколения.

Тази епична борба продължава.

Отъ изхода на тази борба зависи свободата ка Европа, въ частность сѫдбата на нашата скѫпа родина. България се бѣ присъединила къмъ тази коалициа на Тристранния пактъ.

Едно подло правителство, което на драго сърдце бѣ готово да извлѣче предимствата отъ този пактъ, което, обаче, бѣ по-малко готово да поеме борбата, която бѣше станала необходима; избѣгна чрезъ предателство задълженията, които бѣше поело спрямо силитѣ отъ Тристранния пактъ.

Националното българско правителство отрича това предателство и обявява отново принадлежностьта на България къмъ Тристранния пактъ, както и непоколебимата си решителность да продължи борбата въ духа и опредѣленията на Тристранния пактъ до крайна победа на страната на Германия.

Вземайки това решение, националното българско правителство знае, че като единственъ и действителенъ застѫпникъ на интересите на българския народъ, то действува споредъ наговитѣ чувства и политическата му воля.

Борбата е трудна, тя иска жертви, но въ нея всѣки народъ, който иска да заслужи свободата си, е дълженъ да вложи всичкитѣ си сили. Тая борба съ разни перипетии може би ще продължи още дълго време. Но едно нѣщо може да се предвиди: каквито и да сѫ трудноститѣ, каквито и да сѫ перипетиитѣ на борбата, колкото и време тя да продължи, тя единъ день ще завърши съ разгромяването на болшевизма, защото Европа съ нейната висока култура не бива да се остави да бѫде смазана отъ силитѣ на рушението. Този успѣхъ Европа ще дължи на Тристранния пактъ, въ основата на който е вложена една голѣма държавническа международна програма.

Българи!

Къмъ васъ, мои съотечественици, по микрофона се обаждамъ за трети пѫть, сега като шефъ на националното правителство. Вземамъ думата, за да изразя моя и на правителството и на цѣлата национално-мисляща България протесть срещу рускитѣ болшевишки изстѫпления въ предѣлитѣ на нашето отечество.

Отъ седмици рускитѣ войски безпрепятствено маршируватъ презъ роднитѣ поля.

Тѣ сѫ вече въ София.

Граждани и гражданки!

Чудовищно е вероломството и лицемѣрието на хората отъ Московския Кремълъ.

Съ какво предизвикахме ние руситѣ?

Защо ни обявиха тѣ война?

Отъ петь години рускитѣ агенти у насъ рушатъ единството на България, на което сме свидетели днесъ.

Русия ни обяви война не за това, че ние я предизвикахме. Не, тя ни обяви война въ изпълнение на своитѣ политически задачи, въ достигане на нейнитѣ политически цели. Тя иска да се настани въ България, за да се укрепи и отъ тамъ презъ Тракия да стане господарь и на Срѣдиземно море. Болшевишка Русия е най-голѣмата и най-опасна империалистическа държава.

Граждани!

При все това нищо не бѣ загубено.

Национална България бѣ будна, тя бѣ на своя постъ. Лично азъ на нѣколко пѫти предупреждавахъ и сочехъ последицитѣ и предупреждавахъ и регентитѣ, предупреждавахъ и правителството за опастноститѣ, на които България ще връхлети, ако следва политиката, която бѣ въ последствие усвоена.

Българскиятъ народъ бѣ подведенъ отъ лекомислено и предателско правителство.

То излѣзе предъ народа и му обяви, че ще успѣе чрезъ политически маневри да извлѣче България отъ войната и да я обяви за неутрална.

И обещаваше, и убеждаваше, че всичко това става, съ приятелското съгласие на Германия. Това бѣше чиста лъжа.

Сега, граждани, ние сме въ война, и, за съжаление, въ война съ всички държави въ Европа.

България скоро ще бѫдѣ арена на кървави опустошения.

Ето до къде ни доведе политиката на една фалшива и лекомислена власть.

Граждани и гражданки!

Тая война, навлизаща вече въ шестата година, си даватъ сражение два свѣта, две култури, две идеологии. Тази война е борба за Европа и за свѣта, да бѫдатъ или да не бѫдатъ, война на страшни опустошения, война, която нѣма равна на себе си по бедитѣ, които ще донесе на човѣчеството.

Въ тази война България, трѣбваше да намѣри мѣстото си.

Тя го подири и го намѣри на страната на Германия.

Защо?

Затова, защото рускитѣ болшевици и болшевишка Русия не сѫ наши приятели. Болшевишката система е противна на европейската култура. Нека оставимъ славянскитѣ чувства на страна. Рускиятъ болшевизъмъ нѣма нищо общо съ славянството. То е отъ еврейски произходъ. Болшевишка Русия нѣма нищо общо съ онази Русия, която освободи България, тази Русия, чиито синове гинѣха при Плѣвен, Шипка и Шейново, тази Русия е унищожена отъ Сталинъ и отъ неговитѣ орѫдия.

Българи и българки!

Войната е въ разгара си.

Презъ 1945 г. ние ще преживѣем най-решителнитѣ и най-сѫдбоносни последици отъ нея. Но най-решителни ще бѫдат нѣколкото месеци, които ни оставатъ отъ тази година. Върховни напрежения се полагатъ отъ всички народи, кръстосали мечоветѣ си по бойнитѣ полета и воюватъ за крайната победа. Европа е на тежки изпитания.

Единствена е Германия, която брани Европа, нейната култура и цивилизация.

Тя има волята да победи.

Не само защото това искатъ нейнитѣ жизнени интереси и интереситѣ на единъ великъ народъ, но и защото историческата мисия на Германия е да положи основитѣ на единъ новъ свѣт, на една нова социална система.

Плутократическия болшевизъмъ и капитализма си отиватъ.

Тѣ заедно дойдоха въ тази война, и заедно ще бѫдатъ ликвидирани.

Въ тази война и въ това ново международно положение България е, за нещастие, въ най-тежко и застрашено състояние. Тя е наистина най-застрашена, защото заема географско мѣсто, въ което се кръстосватъ рускитѣ интереси и интереситѣ на Европа.

Въпросътъ е: ще бѫдемъ ли малодушни пасивни зрители на нашето падение? Ще измиемъ ли петното на позора и измамата отъ челото на България? Ще понесемъ ли ярема на робството? Умръзнали ни наистина 65 години свободенъ животъ?

На менъ се възразява и сигурно пораженцитѣ и въ този моментъ ще ми възразятъ: вие, г. Александъръ Цанковъ, не преставате да проповѣдвате война. Не, азъ война не проповѣдвамъ, но вие, господа, мислите че отбраната на отечеството е безполезна.

Защо?

Затова, защото сме щѣли да предизвикаме умразата на Русия, яростьта на болшевицитѣ и ненавистьта на англо-саксонцитѣ. Този опиумъ вие, пораженци, години поредъ поднасяхте на българското общество. Въпросътъ не е за победа, въпросътъ е да допринесемъ и ние нѣщо за спечелването на победата. Въпросътъ не е да победимъ, а да защитимъ нашта честь и свободата на България.

Победата ще бѫде на страната на Германия, тя ще победи. Намъ се налага не да просимъ милость, а да извоюваме уважение и достойнство. Защото народъ, който не брани честьта си, не заслужава сѣществуването си.

Доживѣхме, граждани, това чудо, България да обяви война на Германия.

Кой извърши това безчестие, кой подписа манифеста на войната?

Князъ Кирилъ Преславски и генералъ Никола Миховъ. Ето две имена навеки опозорени.

Тия господа нека знаятъ, че тѣ нѣма да бѫдатъ опозорени само отъ историята, но че отъ тѣхъ ще се иска смѣтка и ще бѫдатъ наказани за погрома на България.

Защо обявиха война на Германия?

Какво налагаше тази измѣна?

Защо да прибѣгватъ офицери и войници къмъ орѫжието? Съ какво ви предезвикаха нашитѣ довчерашни съюзници? Правителството не смѣе да каже истинскитѣ причини за обявяването на войната. То я обяви подъ натиска на Съветския съюзъ, Англия и Америка, обяви я, за да приобщи българската армия, като голѣмъ резервъ, къмъ англосанксонската и руски войски.

Ще излѣзе ли наистина България извънъ войната? Не. Фактитѣ, граждани и гражданки, сѫ пред насъ.

Въ този моментъ моята мисъль се носи къмъ васъ, войници и офицери, за васъ мисля.

Честьта на България е поругана.

Честьта на армията е поругана. Нашата армия се отличаваше съ високи добродетели, съ храбрость, съ вѣрностъ, съ духъ и високо национално съзнание. Тия добродетели бидоха, проявени въ три войни. Нашата армия бѣше носителка на идеалитѣ за национално обединение. Тя не е завоевателна, тя е освободителна. Но какво чудо стана? Кой похаби, кой разложи, кой изложи, кой уби духа и разколеба вѣрата на нашия войникъ и офицеръ?

Азъ отговарямъ и въ сѫщото време обвинявамъ: вѣрата въ българската армия се погроми поради безчестието, лекомислието на онѣзи, които управляваха страната, и на дворцовата камарила. Дворцовата камарила, въ угода на трона, дирѣше винаги не способни, а удобни военоначалници и тѣхъ поставяше на най-важнитѣ постове. Нашата армия не познава измѣната и предателството.

Какъ ще вдигнете вие, български офицери и войници орѫжието?

И за какво ще го вдигнете срещу германцитѣ, отъ които вие бѣхте така сърдечно посрѣщнати? Така се отнесоха нѣмцитѣ към вас. Вие, на които бѣха достѫпни всички учебни заведения и всички мѣста, развеждаха ви по фронтоветѣ, за да се убедите въ непобедимото германско орѫжие.

Съ такова довѣрие се ползувахте вие, офицери и войници.

За жалость намѣриха се офицери и то голѣми военоначалници, които имаха безпримѣрната глупость и безчестие да посегнатъ съ орѫжие срещу германцитѣ, нашитѣ съюзници.

Войници и офицери!

Вие ставате съучастници въ едно предателство на собственото си отечество.

Вие заробвате България и я продавате на болшевишкия комунизъмъ. Вие ще бѫдете разформировани и отведени въ Русия като пленници и заложници, защото и въ Русия не търпятъ предателитѣ и измѣнницитѣ.

Войници и офицери националисти!

Ако се чувствувате българи, ако у васъ още тупти българско сърдце, свалете орѫжието, насочете го срещу заклетитѣ врагове на България, срещу рускитѣ болшевики, приобщете силитѣ си къмъ германцитѣ, присъединете се къмъ тѣхъ и рамо до рамо воювайте и бийте се за свободата на България противъ страшния врагъ болшевизма. Знайте и вѣрвайте, войници и офицери, победата е сигурна.

Въ това скоро ще се убедите.

Наближава края на войната, разплатата и ликвидацията иде.

Следъ това опастностьта ще бѫде премахната.

Не се подчинявайте на измѣнници и предатели военоначалници.

Азъ не проповѣдвамъ бунтъ, азъ припомнювамъ вашиятъ отечественъ дългъ.

Вие сте длъжни да поведете борба срещу противника.

Иначе вие, генерали, и вие офицери, които и да сте, ще бѫдете заклеймени отъ историята и поколѣнията като измѣнници и предатели на отечеството.

Това ще тежи на васъ и вашата лична съвѣстъ, но то ще тежи на вашитѣ потомци.

Не мога да не се обърна въ този моментъ и да не отправя моятъ позивъ къмъ селска България.

Селяни българи!

Апелирамъ къмъ васъ.

Безразлично какви политически убеждения имате, вие ще бѫдете най-голѣмата жертва, вие ще претърпите най-голѣмитѣ разочарования, вие ще оплаквате своята участь, защото васъ ви очаква черно робство, черна робия.

Вие ще бѫдете роби или аргати прикрепени къмъ болшевишкитѣ колхози или совхози.

Вие ще бѫдете ограбени.

Вашиятъ трудъ пропилѣнъ, въпрѣки голѣмото изобилие и плодородие, което има нашата земя тая година.

Вие сте обречени на гладъ, мизерия и болести.

Гладната комунистическа тълпа ще настѫпи и разграби плода на вашия трудъ.

Мнозина отъ васъ, селяни ще бѫдатъ отвлѣчени и изпратени въ Сибиръ и рускитѣ степи като работници и роби.

Искате ли примѣръ? Ето ви Италия. Искате ли още по-убедителенъ примѣръ? Ето ви Румѫния.

Между условията, които трѣбваше да приеме Румѫния при своята капитулация, тя се задължи да достави на болшевикитѣ минимумъ единъ милионъ работници. Този милионъ ще бѫде взетъ отъ селскитѣ срѣди. Сигурно ще поискатъ и отъ насъ най-малко единъ милионъ работници.

Това ще бѫдатъ вашитѣ млади синове, подрастващото поколѣние.

Тѣ ще бѫдатъ изпратени тамъ да оплакватъ сѫдбата си и своята неволя. На васъ такава сѫдба последното правителство ви е приготвило.

Азъ не ви говоря, за да ви плаша и угнетявамъ.

Казвамъ ви истината.

Искате ли да бѫдете свободни, борете се мѫжки, борете се за България съ всички срѣдства, позволени и непозволени, въ защита на нашата независимость.

Бѫдете готови за борба!

Следвайте ни, вѣрвайте ни, организирайте се, елате подъ нашето националистическо знаме.

Вие, селяни, ме познавате, защото съ васъ не единъ пѫть съм водилъ политическа борба и съ ваша помощь съмъ побеждавалъ.

Селяни!

Часътъ на свбодата скоро ще удари, защото Германия ще победи и ще изгони плутократитѣ и комуниститѣ отъ Европа и отъ Балканитѣ.

Работници!

Не мога да не отправя своя позивъ къмъ васъ. И вашата участь е тежка и мрачна. Носители на идеи, носители на социализъмъ, на социална правда. Вместо социализма вие ще изпитате терора и тормоза ка болшевишкия комунизъмъ. Комунизмътъ е сурова, терористическа система, възможна само въ Русия.

Рускиятъ болшевизъмъ се крепи само благодарение на пасивностьта и покорството и низкото културно ниво на руския селянинъ. Рускиятъ болшевизъмъ се крепи на терора на еврейството и на болшевишката бюрокрация. За Европа болшевишкиятъ комунизъмъ е варварство.

Той нѣма равенъ на себе си. Работничеството въ Европа скоро ще го познае. То позна вече болшевишката система. И нѣма нищо чудно, работници, ако скоро чуете зова: работници отъ цѣлъ светъ, обединявайте се за задружна борба срещу комунизма, обединявайте се въ защита на социализма.

Комунизмътъ и капитализмътъ си отиватъ. Тѣ ще си отидатъ, защото ще бѫдатъ ликвидирани, защото ще се изгради подъ рѫководството на Германия, съ общитѣ усилия на всички европейски народи, нова обществена система.

Тази система ще бѫде социалистическа.

Работници!

Азъ отправямъ своя зовъ къмъ васъ: елате и се наредете и вие подъ националното знаме, напуснете комунистическитѣ организации, издигнете и вие високо знамето на борба, защото нищо добро не ви очаква.

Вие ще последвате участьта на селянитѣ. Много отъ васъ ще бѫдатъ отвлечени въ рускитѣ заводи и ще оплаквате съ горчиви сълзи сѫдбата си.

Не се подавайте на никакви уловки, не вземайте участие въ манифестациитѣ и изстѫпленията на болшевишкитѣ тълпи. Правете саботажъ, организирайте се тайно, подкрепете националнитѣ синдикати. Тѣ не сѫ загинали, наредете се въ тѣхъ и подайте си по български братски рѫка.

Всички заедно съ насъ, заедно съ всички национално мислещи българи, елате да поведемъ борбата. Ние ще воюваме и ще победимъ и ще освободимъ България отъ комунизма.

Българи и българки!

Едно предупреждение искамъ да отправя къмъ васъ, български граждани.

Не се подвеждайте и вѣрвайте, че краятъ на болшевизма е сигуренъ, защото е сигурна и германската нобеда.

Скоро ще бѫдете свидетели на последното действие на кървавата драма. Това ще бѫде победа – Виктория, победа на германското славно орѫжие.

Българи и българки!

Не злословете срещу Германия, съ възмущение отхвърляйте клеветитѣ и обидитѣ, съ които водачитѣ на разюзданитѣ комунистически тълпи си позволяватъ да отправятъ къмъ Германия и голѣмия германски народъ. Тия предупреждения отправямъ и къмъ нѣкой отъ новопроизведенитѣ генерали, отправямъ ги и къмъ господа министритѣ.

Господа!

Дръжте се прилично, защото се държи смѣтка за вашитѣ думи. Вие ще бѫдете жестоко наказани за всѣка обида, която нанасятѣ на нашитѣ съюзници и съ която обида излагате българския народъ.

Отправямъ предупреждение и къмъ господа комуниститѣ.

Господа комунисти!

Престанете съ вашитѣ предателства и престѫпления, престанете съ избиването на националиститѣ. Тия предупреждения ви отправямъ азъ, Александъръ Цанковъ, старъ вашъ познатъ, познатъ ви отъ 9-то юнскитѣ събития, познатъ ви отъ септемврийскитѣ събития презъ 1923 г., познатъ ви отъ 15 априлъ 1925 г.

Познаваме се отъ политическото полесражение дето не единъ пѫть сме се срѣщали, познаваме се отъ парламентарната трибуна. За всѣко ваше престѫпно деяние ще бѫдете наказани съ десетократно по-голѣмо и ще ви се наложи десетократно по-голѣемо наказание.

Престанете, защото вашиятъ край е близъкъ и нищо нѣма да ви спаси.

Вие нѣма да можете да избегнете участьта си.

Ние ще ви следимъ.

Ние ще ви преследваме и унищожимъ.

Българи!

Чуйте моето ободрително слово.

Не се отчайвайте, не изпадайте въ малодушие и униние, бѫдете смѣли и дейни.

Знайте, че Германия ще победи, но всѣки ще трѣбва да допринесе нѣщо за общата победа.

Вие не сте изоставени, драги мои съотечественици, вие не сте сами.

Българскиятъ народъ не е болшевизиранъ, него го унищожи дворцовата камарила и предателството на лекомислени и лоши управници.

Презъ най-сѫдбоноснитѣ дни в историята България се управляваше отъ дворцова клика и за нещастие се управляваше отъ некадърници.

Такива сѫ заслугитѣ на регентитѣ. Тѣ не се погрижиха да създадатъ авторитетно управление. Тѣ биваха послушни орѫдия и служители на чужда кауза.

Българи отъ всички краища на България!

Чуйте наново моятъ зовъ: елате съ насъ въ националното правителство, подъ знамето на национална България. Това знаме е ново, то е чисто, неопорочено, то нѣма нищо общо съ миналото. Това знаме се развѣва високо днесъ от националното правителство.Националното правителство, което образувах неотдавна, се подкрепва отъ нашия силенъ съюзникъ Германия. То ще продължи политиката на вѣрностъ и честно сътрудничество между национална България и националсоцилистическа Германия.

Нашата цель е да задълбочимъ и затвърдимъ крайно приятелскитѣ и здрави отношения между България и великия нѣмски народъ.

Българското правителство денонощно е на своя постъ въ борба и съ непосиленъ трудъ работи за дѣлото на свободна и независима България.

Нашитѣ задачи ще бѫдатъ да измиемъ позора и безчестието на челото на България. Да обединимъ политическитѣ сили въ България и да ги поведемъ срещу общия врагъ.

Комуниститѣ и предателитѣ, отъ кѫдето и да изхождатъ, ще бѫдатъ наказани.

Нашата задача е да укрепимъ вѣрата на българския народъ въ победата на Германия.

Германия, български граждани, вѣрвайте, че ще победи.

Въ това вие ще имате възможность скоро да се убедите. Тя ще победи, защото германската армия нѣма равна на себе си въ свѣта, тя е армия на най-културния народъ, най-организирания, най-работѣщия…

Тя е най-храбрата и съ високо съзнание, за своята историческа мисия.

Въ съюзъ съ тая Германия българскиятъ народъ ще извоюва свободата си. Но той не може да бѫде нѣмъ зрителъ и да чака на готово…

Призовавамъ ви граждани и гражданки отъ всички краища на България, въ който тупти българско сърдце и се чувствувате българи националисти, призовавамъ ви къмъ борба, призовавамъ ви да се наредите подъ нашето знаме, подъ знамето на националното правителство.

Победата ще бѫде наша.

Нея ще извоюва храбрата германска армия.

Затова сме тукъ.

Ние изпълнихме нашиятъ дългъ.

Денемъ и нощемъ мислимъ и работим за васъ.

Да живѣе свободна и независима България!

Долу рускиятъ болшевизъмъ!

преписано от omda.bbg

Нашето съзнание, нашата борба, дела и жертви, идеи и мечти са национални. Когато се разбере, че и куршумът не може да надвие духа ни, отправят срещу нас пораженски заплахи, че ще бъдем изпратени в Сърбия, за да се борим с шумадийските банди, да се убедим, че страшната материална мизерия властва над погромена Сърбия, за да отвикнем да говорим за социална справедливост в Родината си.

Заявяваме: ГОТОВИ СМЕ ДА ТРЪГНЕМ НА ПОХОД В ШУМАДИЯ, НА ИЗТОК И ЗАПАД, НА ЮГ И В АФРИКА, ЗАЩОТО ТАМ СЕ КОВЕ И НАШАТА НАЦИОНАЛНА СЪДБА. ВИЕ, УПРАВНИЦИ, НЕ НИ ПУСКАТЕ, ЗАЩОТО ЛОНДОН НЕ ВИ РАЗРЕШАВА.

В Шумадия ще намерите и сега десетки легионерски гробове на достойни български войни. В борба срещу шумадийското посегателство дойде от Пловдив водачът генерал Христо Луков, за да спасява България и трона. Масоните го убиха, а вие, които заплашвате легионерите, му поставяте тежка плоча на забвение над гроба му, за да не стане и поведе народа срещу насилствената отпадналост, социалните неправди и пораженството на Родината ни.

Вие забравяте, че той не е плът, а дух, който не гасне, а разгаря огньовете на Велика България!

Тая действителност у нас, противобългарска и предателска, извика на живот Българските национални легиони, единствена и последна национална резерва. ТЪРСЯТ ДНЕС СМЪРТТА НИ, ЗА ДА ПРОСТРЕЛЯТ БЪЛГАРИЯ.

Политика, която тласка бившите паднали легионерски дейци към държавните фондове и ги принуждава да злоупотребяват с някогашното си легионерски звание; която иска да разбие упоритостта на верните на борбата, организацията, идеала и завета на великия водач генерал Христо Луков с куршум от засада, която е политика масонска, еврейска, плутократична, противонародна и пораженска.

БОРЦИТЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ЛЕГИОНИ НЯМА ДА СВИЯТ ЗНАМЕТО НА ТВОРЧЕСКИЯ НАЦИОНАЛИЗЪМ, ЗА ДА ПРЕПАШАТ МАСОНСКАТА ПРЕСТИЛКА, НИТО ЩЕ ИЗПУСНАТ БЪЛГАРСКИЯ МЕЧ, ЗА ДА ХВАНАТ В РЪКАТА СИ ПАРЧЕ ОТ ЗЛАТОТО НА ЕВРЕЙСКИЯ ТЕЛЕЦ, НИТО ЩЕ ПОТЪРСЯТ ЛИЧНО СПОКОЙСТВИЕ И ЩАСТИЕ ПОД СТРЯХАТА НА ПЛУТОКРАЦИЯТА, НИТО ЩЕ СЕ ОПЪЛЧАТ СРЕЩУ НАРОДА СИ В СЛУЖБА НА МЪГЛЯВИ ИНТЕРНАЦИОНАЛНИ ИДЕИ И ЧУЖДИ ИНТЕРЕСИ!

НИЕ ЩЕ УМИРАМЕ ПОД ВЕЛИКОТО ЗНАМЕ НА НАЦИОНАЛНАТА БОРБА И СМЪРТНИТЕ УДАРИ НА ЗАСЛЕПЕНИ ВЛАСТНИЦИ НЯМА ДА МОГАТ ДА НИ ДОВЪРШАТ.

Колкото за мъката ви, че сръбското племе страда, ние ви заявяваме, че отдавна ни е позната идеята на интегрализма, на която служите и която я отричате.

Дързостта и мерзостта ви да сравнявате социалното и стопанско положение в нас, когато живеем във вътрешен мир, със състоянието на разбита и победена Сърбия, когато героичният германски войник ни възвърна богатите исторически земи, които сърбите експлоатираха, не е хвала, нито национална гордост.

С това едва ли ще се оправдае преднамерената забърканост в националното стопанство, където спекулата, лъжата, подкупът, измамата и черната борса управляват законите, създадени, за да пресекат грабителските ръце на еврейския капитал и неговите служители еврействащите български чорбаджии.

Борците за легионерска България знаят, че дръзновената истина ще вбеси враговете на легионерското движение. Но те не се боят. Те не се страхуват. Те имат един страх – страхът да не се провалят националните въжделения на народа ни в най-благоприятния миг в историята, когато могат да бъдат осъществени.

НИЕ ИМАМЕ ЕДНО ПРАВО – ДА ИЗПЪЛНИМ ДЪЛГА КЪМ НАЦИЯТА НИ, НАШЕТО БОГАТСТВО Е ЩАСТИЕ НА РОДИНАТА И ПОКОЛЕНИЯТА СЛЕД НАС.

НАШИЯТ ЖИВОТ Е ЖИВОТ ЗА БЪЛГАРИЯ. НАШАТА СМЪРТ Е СМЪРТ ЗА БЪЛГАРИЯ.

Българските национални легиони питат открито отговорното българско правителство:

1. Има ли в България друга власт, която стои над силата и престижа на сегашната власт, за да руши единството на народа, да избива водачите на българския народ и да подготовлява капитулацията ни пред враговете на новия ред в света?

2.  Не се ли страхувате, че наемните убийци могат да проявят самоинициатива и да почнат да убиват наред с нас и вас? Тук се поставя въпросът за съхранението и на тези, които са наели убийците.

3. Ние не питаме правителството, кой уби великия водач на Българските национални легиони генерал Христо Луков, защото духът, делата и заветът му са безсмъртни.

Ние питаме само защо правителството, след като призна, че убийците на водача генерал Луков са предатели спрямо нацията, не позволява на другарите му в борбата да излязат в пресата, да слязат между народа и уяснят кой, защо и как беше убит водачът на националната общественост. Тук питаме още защо и сега се дебнат и стрелят от убийците на нацията верните на водача и защо това по заповед се съобщава във вестниците от отдела „Произшествия“? Питаме също изпълнена ли е заповедта на министъра на вътрешните работи и народното здраве да се заловят убийците на водача и тези, които извършиха покушение срещу главния секретар на Българските национални легиони?

4. Докога ще продължи терорът над националните и социални борци в България? Иска ли правителството, може ли и ще се справи ли то като отговорна власт с платените убийци в България!

5. Ако не иска, не може и не се справи с конспирацията в държавата, то ще продължава ли и достойно ли е да се нарича власт?

6. Има ли масони – настоящи, бивши, приспани и будни, в министерския кабинет днес и колко са непосветените между тях?

От отговора на последния въпрос зависят точните отговори за останалите въпроси.

Ние знаем отговора, който ще получи легионерското движение: убийства, затвори, интернирания, обричане на мизерия, без да има отговори, или мълчание поради „несериозността“ на въпросите и „дързостта“ на „неотговорни“  общественици. Разбира се, дейността на ФОНДОВИТЕ „ЛЕГИОНЕРИ“ за понижение на легионерската нравственост и сила ще бъде подкрепена и засилена.

И двата начина на действие срещу нас са масонски начини на действие, изпитани и дали резултат в миналото, но днес няма да бъдат ефективни, защото сме готови на смърт за

ЛЕГИОНЕРСКА БЪЛГАРИЯ!

ЗА БЪЛГАРИЯ!

Българските национални легиони

из „Към българския народ“ (брошура). С, 1943 г.

от книгата „Социално наляво, национализмът – напред“, Н. Попетров, 2009 г.

След 13.02.1943 г.

Историята на българската нация е покрила миналото ни със златния прах на славата и величието.

Днес сме слисани и тръпнем пред безразличието, духовната нищета, разединението, нравствената отпадналост, социалната немощ, политическата и държавна незрялост, националната покруса и липсата на гражданско достойнство и дисциплина.

Нерадостната действителност на настоящето може да хвърли в отчаяние и безразличие само онези, които са забравили за обществения си дълг, които нямат национална чест.

Българските национални легиони гледат смело в бъдещето, защото държави и царства могат да паднат в разсипни, но пепелища и вериги не са властни да оковат българския дух, предопределен да твори нови светове. Този дух, който тласка българската ни кръв, укрепява съзнанието ни за необходимостта от желязна държавна организация, държи будна социалната ни съвест, националната ни гордост и войнишка чест, повелява днес да бдим върху съдбините на нацията и държавата.

Политическата картина, която висне като меч върху главите на призваните общественици, не позволява на Българските национални легиони да прокламират на всеослушание едничкия спасителен път за народа и държавата ни: пътя на борба под знамето на ТВОРЧЕСКИЯ НАЦИОНАЛИЗЪМ.

Идеята на ТВОРЧЕСКИЯ НАЦИОНАЛИЗЪМ е вековната идея на нацията ни. Няма мисъл, разбиране, дело, дори и лозунг на новото време, за които българинът да не е оросил с кръвта си свещената земя на дедите в многовековния исторически живот на нацията.

Националната държава, националната църква, обществена дисциплина, водачески принцип, единство в народната общност и управление, духовно братство, социална правда, военна мощ и национална гордост са идеи и дела на българския национален гений през вековете. Всичко това са мечтали, за него са се борили и умирали, него са постигали в отделни исторически мигове поколенията преди нас, за да творят бъдещето.

Българските национални легиони се явиха в обществената борба не за да станат носители на чужди идеи и дела, а да покажат, че са чужди на българския и народ, и история – плутократичния демократизъм, световното господство на масоните, интернационалния еврейски капитализъм, класовите и лични борби, социалното подтисничество, стопанския грабеж, понижената нравственост, пацифизма, бездушието и слабостта на духа. Българското легионерство се яви, за да порицае подражанието на чуждото, измяната към възрожденските идеи и към заветите на Крума, Симеона и Иван Асеня и да отрече онези, които след Освобождението покрусиха държавната идея, социалния възглед и националния бит на народа ни.

Политическия кретенизъм днес ни държи в сянката на обществената арена, огражда ни с мнителност,  за да ни представи като рушители на вековните и горди български институции и бунтовници срещу държавата, спокойствието и реда в нея и затова предателските оръдия могат безнаказано да повалят на улиците легионерските борци.

Истината е, че българската нация е вечна, че тя няма да загине, че тя ще изпълни месианската си задача. Българските национални легиони обаче осъзнават дълга си към идващите поколения, които трябва да градят върху здравите основи на миналото и днешното, а не да се стовари върху плещите им тежестта да рушат, за да съзиждат новото.

Легионерската борба е нравствена и градивна, в служба на бъдещето. Тя е морална революция за националното достойнство. Най-големите в новата ни история жертви на политическата борба, които легионерите дадоха, свидетелстват за нравствената сила на легионерската революция.

Историческият миг налага да ударим тревожната камбана и да предупредим, че се върви системно и неотклонно ПОД МАСКАТА НА НОВОТО към национален трагизъм, защото:

1. ПОЛИТИКАТА на мир не може да бъде самоцел. Ние високо издигаме знамето на мира, но търсим историческия резултат. ПОЛИТИКАТА Е САМО СРЕДСТВО, А ЦЕЛТА – ПЛОДОВЕТЕ И, които ще използват следващите поколения.

Един народ живее в мир, за да пази националните си ценности, да развие добродетелите си, да укрепи духовното си единство, да заздрави и нагоди националното си стопанство съобразно световните условия, да разгърне нравствената си мощ, войнишките добродетели, гражданската дисциплина, да създаде доверие към държавата и силата на властта, да затвърди обществената и гражданската сигурност, да осъществи социалната правда, да издигне националната гордост и готовността за борба и жертви в изпълнение на историческото предопределение на нацията.

Политиката на външен мир и вътрешни размирици, не доволства и убийства НЕ Е МИРНА, А РАЗМИРНА.

Политиката, която учи войниците на мир, а поповете – на война, е пораженска.

Тя отслабва морала, войнствения дух, запалва лични и класови борби, обогатява безчестните, унижава гордите духом, хвърля в мизерия достойните и лишава поколенията от дарбите на способните.

Такава политика е ПРОТИВОНАЦИОНАЛНА. Насаждана в България, тя ще извърши национално предателство и ще подсили грандоманията на малките племена около нас; ще възпръсне отново лудата масонска идея на ПАНСЪРБИЗМА, която междувпрочем не е чужда и на един противонароден режим у нас, настанен чрез преврат, за да руши вековните национални институции под прикритието на новите идеи.

2. Управление, което не се опира на обществената сила, не смуче жизнен сок от народа си, е предопределено не само да рухне, но да разбие много национални светини, да покаже прояви на национално безсилие, да убие престижа на властта, да предизвика живот на конспирацията, политическите убийства, саботажи, узаконените и незаконни грабежи, да убие политическото прозрение у самите управляващи и да разруши всякакви национални ценности. Такъв режим е пакостен. ТОЙ ОТВРЪЩА НАРОДА ОТ ДЪРЖАВАТА, ПРАВИ ГО БЕЗРАЗЛИЧЕН КЪМ СОБСТВЕНИТЕ МУ СЪДБИНИ, отрицателен към властта, дисциплината и подчинението. Той убива вярата в духовните и нравствени сили на народа, подкопава съзнанието му за дълг към поколенията и забавя постигането и изпълнението на националната му мисия.

Това безсъмнено подчертава, че такъв режим услужва на интернационалната престъпна идея за обезличаване, нравственото поваляне и оскотяване на народите, най-вече на жизнените и младите народи, за да се закрепи и подсили световното политическо господство на масоните, стопанското и финансово владичество на евреите, за да се осъществи върху робията на народите СВЕТОВНАТА ЕВРЕЙСКА РЕПУБЛИКА.

Ние разбираме добре задачата, която са си поставили и са се заклели да изпълнят масоните в България. Те имат мисия да убедят българския народ, че това, което съществува днес в нас, е НОВОТО, за което гинат рицарските народи в света, за да докажат, че нищо ново няма да дойде, че днес се леят кърви, за да се заздрави стария ред, че както в нас пак ще има потиснати и превилигировани, гладни и преситени, борсови спекулации, грабежи, подкупничество и убийства. Това се насажда с твърда последователност в съзнанието на народа, за да го тласнат в тъмните води на интернационалните, престъпни спрямо националните ни идеали утопии.

Режим, който позволява и търпи една конспирация на политически убийства, за да падат под ударите на враговете на България най-верните синове и водачи на българския народ, не е АВТОРИТАРЕН РЕЖИМ.

Действително и под управлението на авторитарните режими се изпълняват смъртни присъди над политически и обществени дейци, но това върши отговорната власт октрито в името на една свещена идея, заради спасението на държавата и нацията.

В Родината ни се извършиха и продължават да се извършват политически убийства и краят не се вижда. Възправи ли се някой управник в България да каже: „Аз убивам, за да спася държавата, народа, нацията!“? Няма такъв управник днес, но политически убийства има.

Народът разбра, кои подготвиха почвата за политическите убийства на легионерските борци и националистите в България. Присъдата спрямо подстрекателите на убийствата е вече произнесена и не може да бъде апелирана пред националния съд и българската история.

Властниците твърдят, че някаква мощна конспирация провеждала убийствата в нас, а властта не можела да се справи с нея.

КАКВА Е ТАЗИ НАДПРАВИТЕЛСТВЕНА, НАДДЪРЖАВНА ВЛАСТ, КОЯТО Е ПО-ВЛАСТНА И ОТ ВЛАСТНИТЕ? Ако е действително така, не сили произнасят сами присъдата управниците, че не е в сигурни ръце кормилото на държавния кораб?!? Защо още управниците се колебаят? Нека сами определят мястото си, което заслужават. Или е държавно полезно да падне обвинение върху властта, че тя крие наемни убийци, които вършат противонационални дела? Нима трябва да се увери народът, че партизанските режими бяха по-силни нравствено от днешното управление?

Това състояние може да се обясни политически само с истината, че днес официалните сторонници на новото в България не вярват в победата на новия ред и не го желаят. Те служат на съмнителни и скрити внушения, макар да знаят, че ако не победят възобновените народи, родината ни ще загине. За себе си те запазват единствената резерва: личния си живот и едно кътче на корист за сметка на поколенията.

А ако победят рицарите на новия свят, те ще се скрият зад отговорността на неотговорния през вековете национален институт, за да останат пак незасегнати.

Дотук наистина не трябва да се спре. Българските национални легиони са я казвали, те са се борили и умирали заради тази истина:

В ШИРОКАТА ПАЗВА НА СВЕЩЕНИЯ НАЦИОНАЛЕН ИНСТИТУТ СА СЕ СКРИЛИ ПОДЛИ, НЕИСКРЕНИ, ПРИВИДНО ПРИМИРЕНИ, МАСКИРАНИ И НИКОГА ВЕРНИ НА ЗДРАВИЯ СТЪЛБ НА НАЦИЯТА НИ НАЦИОНАЛНИ ВРЕДИТЕЛИ. ТЕ ДЕБНАТ МИГА ДА ЗАБИЯТ НОЖА НА КОВАРСТВОТО СИ В СЪРЦЕВИНАТА НА ВЕКОВНИЯ ИСТОРИЧЕСКИ ДЪБ НА БЪЛГАРСКАТА СЪДБА.

3. ДУХОВНОТО ЕДИНСТВО няма да се създаде въпреки народа, защото в народа то липсва. Обществен градеж без народна поддръжка стои върху пясъчни основи и рухва при полъха на идващите, пълни с изпитание дни.

Българските национални легиони се борят да изградят трайна, вековна национална общност.

Духовната спойка на общността се руши, когато не владее нравственост в управлението, когато социалната правда я няма, когато користта е подбудата за обществена проява, когато стопанските неуредици диктиват пазара, а не производството и справедливото разпределение на благата, когато се създават „героични“ личности, които се справят със законните препиятствия, за да реализират несметни печалби. Социалната правда днес у нас е официално разпъната на кръст. Тя е вече малка и голяма, относителна и абсолютна, дребна и едра в зависимост от черноборсовите спекулации.

Българските национални легиони заявяват, че социалната справедливост не е само идея, а реална необходимост в националното общество и щом не е постигната, няма народно единство.

Пъкленият замисъл на отрицателите е да се отдели национализмът от идеята за националната правда, за да остане празна формулата на ТВОРЧЕСКИЯТ НАЦИОНАЛИЗЪМ.

Национализмът и социалната правда са неделимо цяло, както са органически неделими обществото и личността в националната общност. Те се единство в двойна плът, две лица на една същност.

Националната държава, националната власт, националното общество без социална правда са понятия и действителност противонационални, анархистични, масонски, еврейски, плутократични, пансръбски, звенарски, пладнерски, лигарски, но не и националистични, а още по-малко български.

Всички тези тъмни, сатанински сили са насочили удара си срещу легионерската борба и дело, но легионерите ще водят борбата до победата на легионерска България.

Духовното обединение на народа ни ще настъпи само тогава, когато унищожим тези центробежни сили, които, след като разрушиха националното сцепление в малка България, днес чрез вироглавата администрация в новоосвободените земи работят, за да служат на противобългарските идеали на чужденците.

Ние се борихме честно дори и с безчестните властници, които рушат устоите на нацията и държавата, но те изпратиха  куршуми подло, из засада.

Кървавата ръкавица на треперещата предателска ръка ни е хвърлена, ние я приемаме с разкървавени сърца!

Борба до смърт на българските врагове!

Жертвениците горят! Великият дух на безсмъртния велик водач на Българските национални легиони ни води в борбата!

От Българските национални легиони

Главно водачество

из „Към българския народ“ (брошура). С, 1943 г.

от книгата „Социално наляво, национализмът – напред“, Н. Попетров, 2009 г.